Затлъстяването, дълголетието и парадоксът на съвременния живот

Всеки човек с наднормено тегло може да вини за това гените си. Но всеки, чийто гени са издържали на естествения подбор, трябва да благодари на същия този генетичен материал.

В една или друга степен, огромна част от човечеството е генетично програмирана да складира мазнини. Това е бил важен момент в оцеляването на хомо сапиенс, който го е превел през някой тежки исторически периоди. От гледна точка на приема на калории сме преживели много повече постни моменти, отколкото такива на пиршества. И ако не сте забелязали, в момента човечеството е именно в период на пиршество.

До 20 век гладът е бил по-скоро ежедневие, отколкото изключение. Както и физическата активност. Не са съществували машините, вършещи огромна част от работата днес, както и не е имало изобилието от храна, което имаме днес. Освен това, храната е била натурална, не се е преработвала и не е имала същите вкусови качества, както сега. Не е имало Пица Хът, Макдоналдс, Хепи или Бъргър Кинг, а местото, плодовете и зеленчуците са били екологично чисти.

Ако човек работи цял ден на полето или пасе стадото по стръмните склонове от сутрин до здрач, може единствено да се насили да яде много, тъй като вкусът на храната не е бил подобен на днешния и храната е била по-скоро необходимост, отколкото удоволствие.

Все пак във времена на изобилие хората са ядели колкото може повече, защото никога не са знаели кога ще е следващия път с обилна храна на трапезата. Ако има наводнения или ловът не е успешен мастните запаси на организма ще помогнат при оцеляването във времена на глад. Тези, чийто организми не са били в състояние да складират мазнини са смачкани от жестоката реалност, в която естественият подбор надделява и еволюцията казва тежката си дума.

Хората в развитите страни повече от век живеят в период на изобилие, което при всички случаи не е достатъчно, за да окаже влияние върху генетичната информация на човечеството. Да складираш запаси от мазнини в днешно време не значи гените ни ще бъдат заличени от човешкото уравнение, защото дори и хората с наднормено тегло живеят достатъчно дълго, за да предадат гените си на следващото поколение.

Ето от къде идва и парадоксът!

До 20-ти век средната продължителност на живота на запад е била 40 години. Тези хора са правели много упражнения, не са преяждали, не са консумирали преработени храни и не са били изложени на вредни химически вещества. Не са били с наднормено тегло и тежкият физически труд ги е поддържал в добра форма и ги и е правел изключително издръжливи.

И бедните хорица са измирали като мухи…

Само след някакви си 100 години, продължителността на живота се увеличава двойно – на 80 години, но вече сме дебели! Не тренираме, живеем заседнал начин на живот, стресирани сме и навсякъде около нас е пълно с вреди химикали, които дишаме, пием, ядем и докосваме.

Това ни кара да се запитаме „какво става тук?

Но всъщност има много елементарно обяснение на този парадокс. Техническият напредък, който ни даде машините спестяващи физическия труд и лесния достъп до всякакъв вид храна, ни даде и съвременната медицина. Имаме чиста вода (един от най-важните фактори за здравето на съвременния човек), антибиотиците и лекарствата против висок холестерол, кръвопреливането, сигурното раждане и грижите за новородените, сърдечната хирургия, трансплантацията на органи и още много други.

Парадоксът е прост: модерните технологии ни позволяват да живеем ужасен живот изпълнен с прекалено много храна и мързел и от друга страна ни осигурява дълголетието, което миналото не е можело, чрез напредъка на медицината.

Обстоятелствата са се грижели за телата ни вместо нас, но тези обстоятелства са се променили – това трябва да направим и ние. В сравнение с предшествениците си, които с часове са вървели през гори и поля, за да достигнат до съседното село или град или цял ден са орали нивата, 20 минути физическа активност три пъти в седмицата са просто нищо. Някой хора се страхуват от контузии ако тренират твърде много, но всъщност телата ни са изключително издръжливи и приспособими.

Да, можем да виним гените си или обществото, че сме дебели, но единствените, които могат да променят това, сме самите ние.